Христо Ботев

Христо Ботев




В края на 1874 г. сред революционната емиграция във Влашко все по-голямо влияние придобива Христо Ботев. Роден е на 6 януари 1848 г. в Калофер, в семейството на известния възрожденски учител Ботьо Петков и Иванка Дрянкова. Учи първоначално в родния си град, а след това продължава образованието си в Русия. С помощта на влиятелното българско настоятелство в Одеса той постъпва като стипендиант във Втора Одеска гимназия. През 1865 г. той е отстранен от гимназията. През лятото на 1866 г. Ботев посещава град Комрат, Бесарабия и със съдействието на попечителя на българските колонии Иван С. Иванов получава назначение за учител в с. Задунаевка, но още през февруари 1867 г. е принуден да се завърне в Калофер, за да замести болния си баща в местното класно училище.

През септември 1876 г. Христо Ботев напуска Калофер с намерението да продължи образованието си в Русия, но след като пристига, решава да се установи в Букурещ.

По-късно заминава за Браила, където започва работа в печатницата на Димитър Паничков. През август 1868 г. се връща в Букурещ и се записва в Медицинското училище, но много скоро се разочарова и го напуска. В края на ноември 1868 г. се запознава с В. Левски, с когото живее известно време в една изоставена мелница край румънската столица.

След няколко много тежки месеца на недоимък, през 1869 г. Ботев става учител в Александрия, а по-късно и в Измайл. Същевременно активно сътрудничи на вестник "Тъпан". През юли 1871 г. Ботев започва да издава своя първи самостоятелен вестник "Дума на българските емигранти". Помага на Любен Каравелов за подготовката на вестник " Свобода " и вестник " Независимост ". Издава и три броя от своя сатиричен вестник " Будилник ".

След смъртта на Васил Левски, Христо Ботев се изявява като най-активният последовател на неговите идеи. Името на великия ни поет и революционeр е свързано преди всичко със саможертвата на неговата чета, с трагичната му гибел.

Говорейки и пишейки за тези безсмъртни хора, останали незабравими в сърцата ни, чрез техните родственици и близки последователи не можем да не споменем, макар и накратко за най-мащабното въстание в българската история - Априлското. В хода на дискусиите повечето гюргевски дейци са убедени, че през пролетта на 1876 г. трябва да се организира ново въстание. Гюргевският комитет разделя страната на революционни окръзи:

Първи - Търновски

Втори - Сливенски

Трети - Врачански

Четвърти - Пловдивски

На 14-ти април в местността Оборище, близо до Панагюрище, се провежда и общо събрание на всички комитети в 4-ти революционен окръг. Събранието уточнява плана за бъдещите въстанически действия и утвърждава 1-ви май за начало на въстанието. Поради непредвидени обстоятелства въстанието избухва още на 20-ти април 1876 г. Враца научава за избухналото въстание едва на 24-ти април. В крайна сметка революционните дейци решават да изчакат пристигането на Ботевата чета, която да спомогне за избухването на въстанието в 3-ти революционен окръг - Врачански.

В началото на Април 1876 г. под ръководството на Христо Ботев, Никола Обретенов и Георги Апостолов започва сформирането на голяма чета, която трябва да се прехвърли в България веднага след обявяването на въстанието.

Първоначално организаторите смятали, че ръководителите на четата трябва да са Панайот Хитов и Филип Тотю, но по-късно решават, че поради създалата се сложна международна обстановка ще трябва да изчакат с изпращането на четата в България. За войвода на четата е избран Христо Ботев. Към средата на май подготовката на четата приключва. Като отчитат развитието на въстанието в страната Христо Ботев и неговите помощници, решават да насочат четата към Враца, тъй като силите на местната комитетска организация били запазени, и съществуват възможности за вдигането на въстанието.

На 16-ти май, Христо Ботев и част от четниците се качват от Гюргево на Австрииският пътнически кораб "Радецки", извършващ редовен рейс по река Дунав. От Зимнич, Турну Магуреле, Корабия и Бакет към тях се присъединяват и останалите доброволци, които били предварително разпределени в групи, за да не привличат вниманието на румънските власти.

На 17-ти ( 29-и по нов стил ) май "Радецки" е завладян, след което екипажът е принуден да спре парахода на българския бряг до село Козлодуй.

На парахода "Радецки" в 1-ва класа Христо Ботев пише своето безсмъртно писмо, останало и до ден днешен в нашите сърца, адресирано до жена му Венета.

Войводата отправя написано от него писмо на френски до капитана на парахода - Дагоберт Енглендер, в което поставя своите искания и изрича прословутата фраза "тук се слуша мойта воля..."

Капитанът спира парахода при село Козлодуй, пожелавайки успех на българските четници в тяхната безстрашна мисия.

За няколко дни, сражавайки се с турските потери, четата достига врачанския балкан, но не получава подкрепа от местните комитетски дейци, които по същото време трябвало да вдигнат бунт във Враца.

Ботевата чета е принудена сама да води тежки боеве срещу многократно превъзхождащия я противник. На 20-ти май, когато поредното сражение затихнало, Христо Ботев пада убит.


Версиите около смъртта на Христо Ботев са много, но най-разпространената е, че загива от случаен турски куршум.

С разгрома на Ботевата чета Априлското въстание фактически завършва.

Христо Ботев е може би една от малкото светли личности, чието честване започва още с Освобождението на България.

Първото честване е устроено от местните козлодуийски жители още през месец май 1878 г. Известно е че Христо Ботев пада пронизан от вражески куршум на1 юни 1876г., но революционните дейци, на чело със Захари Стоянов, вече в следосвобожденска България нанасят корекция в датата на честванията - тогава е прието да се празнува на 2 юни. С всяка изминала година Ботевите тържества имат все по-голям размах, а през 30-те години, особено голяма величественост придава участието на Оряховския полк с устроените от него походи под командването на майор Дипчев.

През 1932 г. по инициатива на Никола Палашев и с решителната намеса на видния местен общественик Стан Ангелов на Крушов баир бива създаден живият паметник - инициалите на ХристоБотев, очертани с акациеви дръвчета. През 1947 г. бюстът на Христо Ботев, подарен през 1936 г. от юнкерите в царското военно училище, бива положен на пиедестал в центъра на Козлодуй. Всяка година на 2 юни в центъра на града пред паметника се стичат множество хора, които отдават своята почит пред една от най-ярките личности в нашата история.

ПОЕЗИЯ :

НА ПРОЩАВАНЕ
В 1868 Г.


Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък... каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
А ти, 'га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко - питай ги,
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
"Нехранимайка излезе",
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то 'га се сберат момите
пред нази, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта си и пред дружина...
Тъжно щеш, майко, да гледаш
ти на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене -
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади...
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любят и мразят...
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко прегърни
и в красно чело целуни -
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна...
Пък тогаз... майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...

УЧАСТНИЦИ В БОТЕВАТА ЧЕТА

Илия Лазаров Джагаров
от с. Локорско, Софийско. Работи в София като занаятчия - тъкач на чулове и майстор на самари. Той е един от тримата родолюбци, които пренасят тялото на Апостола от мястото на обесването до черквата "Св. Петка". От Турну Магуреле се включва в Ботйовата дружина, а след гибелта на войводата стига до родното си село. Участва като доброволец в Сръбско-българската война през 1885 г. Умира през 1902 г. Погребан е в софийските гробища по бедност, поради което днес гробът му не съществува.

Хаджи Георги Найденов - Гръблаша
от Тулча, четвърти знаменосец. На единствената запазена негова снимка Георги е на около 30 години. Макар да е от Тулча, родът му е от Щипско. Там гръбла означава съд за вода, пригоден за носене на гръб. Георги Гръблаша е един от знаменосците на Христо Ботйов, донесъл на "Радецки" собствено знаме. Пряпорецът, донесен от него, е различен по изработка от главното знаме, връчено от войводата на Куруто. Неговият червен лъв се развява над четата до Милин камък. Там загива четвъртият знаменосец на четата.

Димитър Стефанов - Казака
от Сливен, втори знаменосец. Присъединява се към четата от Турну Магуреле. Воеводата му поверява знамето след раняването на Никола Симов - Куруто. Димитър се заклева, като целува дръжката на знамето сьс следа от кръв от първия знаменосец. Развява го на връх Околчица и през някои от следващите сражения. Вторият знаменосец е обезглавен от хората на Малич ага. При изтезанията открили знамето, навито около кръста му. Лобното място на Казака е до Кремиковския манастир, където през 1912 г. му е издигнат скромен паметник.

Марин Петков - Тутната
от Тетевен. Роден е през 1862 г. След слизането на Козлодуй Марин участва в боя при село Баница, а по-късно и в сраженията на 19, 20 и 21 май. На процеса в Русе Марин е осъден на доживотни окови, като излежава присъдата си в крепостта Сен Жан д'Акр. След помилването е търговец в град Мачин. При преследването на турска грабителска чета е ранен и се пенсионира като инвалид. Умира на 25 октомври 1901 г.

Кирил Ботйов
от Калофер, брат на войводата. Роден през 1856 г. Баща му Ботьо Петков го насочва към учителската професия. През съдбовната 1876 г. Кирил се включва в четата на брат си. Запазена е телеграма от Христо до Кирил, от която ясно личи общият замисъл на братята и уговорката им по отпътуването. Кирил участва в сраженията до Веслец, след което е заловен и съден. Заточен е в крепостта Сен Жан д'Акр до Санстефанския мир. След Освобождението се отдава на военна кариера, достигайки чин генерал-лейтенант. С неговото семейство до края на живота си живее Ботйовата майка Иванка. Кирил умира на 88 години.

Сава Пенев
от Велико Търново. Член е на Търновския революционен комитет още по времето на Васил Левски. Сава участва активно в сраженията на Милин камък и на Веслец. Той е от малцината, които присъстват на гибелта на войводата. Заловен е в Балювския хан, Троянско. Първоначално осъден на смърт в Търново, по-късно е изпратен в Русе и осъден на окови до живот. Откаран е в Акия. Освободен е на 19 май 1878 г. В архива му е открит портрет на Апостола, подарен му лично от него. Сава Пенев умира през 1916 г.

Прокопи Алексиев Дянков
от Свищов. Роден е през 1851 г. Качва се на парахода "Радецки" на 16 май в 9,30 ч от скелетo на Бекет. При оттеглянето от бойното поле, докато се лута из Балкана, намира убежище в една пещера, но овчарчето, което изпратил за храна, го предава. Прокопи Дянков е от подсъдимите на първия русенски процес, където е оскъден на доживотни окови. След Освобождението живее в София, Враца, Троян и Плевен. Има седем деца. Умира през 1927 г. в Плевен. По думите, предадени на неговите синове, когато чул за смъртта на войводата, горчиво заплакал.

Колъо Радев - Черкеза
от с. Бяла черква, Търновско. Прозвището си получава след убийството на двама черкези. Черкезите са били особено жестоки мародери в турската войска. След 20 май 1876 г. Кольо се оттегля в Балкана, заловен е, но по пътя успява да избяга. Едва спасил живота си, той се записва в опълчението и е преводач в частта на ген. Драгомиров. С нея на 2 юни 1877 г. влиза във Велико Търново. След Освобождението Кольо Черкеза заживява в град Бяла Слатина, Врачанско. Тук се жени и става заможен и известен човек. Собственик е на мелница и керамична фабрика. Умира през 1927 г. в София. Гробът на Кольо Черкеза е в двора на църквата в град Бяла Слатина - единственият гроб в църковния двор.



Владимир Друмев Върбанов
от гр. Мачин. Роден е около 1856 г. Той е един от най-младите участници в Ботйовата дружина. В списъците непосредствено след Освобождението е записан и като Тодоров. В някои архивни материали се отбелязва, че е починал на 67 години на 30 октомври 1918 г. в с. Кеманлар (сега гр. Исперих), Разградско. Владимир Друмев е заловен с групата на Димитър Икономов край с. Литаково, Ботевградско, на 27 май 1876 г. и откаран в софийския затвор. Бил е осъден, но след това амнистиран. Той се върнал в гр. Мачин и веднага започнал с подготовката на чета от доброволци, която да участва в Сръбско-турската война през юни 1876 г. За съжаление отново е арестуван от турските власти и след застъпничеството на известния Димитраки бей е освободен. Владимир Друмев се включил като доброволец опълченец в Руско-турската освободителна война 1877 - 1878 г. След Освобождението - 1878 г., живеел и работил като административен служител, писар в Мачин, Тутракан, София, Ново село (Варненско), с. Аспарухово (Провадийско), Русе, Разград и накрая в с. Кеманлар, където умира съвсем сам, без семейство и потомство.

Браво , добре си се сетил да направиш такива теми