Васил Левски

ВАСИЛ ЛЕВСКИ




Васил Иванов Кунчев е роден на 6 юли 1837 г. в гр. Карлово. Има двама по-малки братя – Христо и Петър, по-голяма сестра – Яна, и Мария, която е най-малка в семейството. Още от ранна възраст бъдещият апостол опознава тежкия и напрегнат живот на занаятчийското семейство. Баща му, Иван Кунчев, буден гайтанджия и бояджия, запада и умира, когато Левски е едва четиринадесетгодишен. Настъпилата сиромашия хвърля мрачната си сянка върху юношеската душа.

Грижата за препитанието на четиричленното семейство ляга изцяло върху майка му. Над чекръка и стана Гина Кунчева робува ден и нощ, за да осигури хляба на децата си. След като Васил завършва трите отделения на взаимното училище в родния си град, материалното положение на семейството подтиква Гина Кунчева да предаде своя син на грижите на брат си хаджи Василий, калугер от Хилендар-ския манастир, изпратен на служба в Карлово и неговата околия. Така момчето става послушник на вуйчо си, който го учи на църковна служба и две години го издържа в класното училище на Стара Загора.

Младият Васил проявява голяма любознателност, която става основен стремеж на юношеските му години. Тя се подхранва от любовта му към народа, която расте и укрепва толкова по-силно, колкото по-пълно опознава робската неволя и непосилните страдания на своя народ.

Тоя стремеж го ръководи през тежките години на послушниче-ството, той подхранва надеждите му по време на неговото дяконство, което той приема след уверението на вуйчо си, че ще го изпрати на учение в чужбина. Левски мечтае да служи на народа си чрез повече знания, чрез по-голяма наука, която иска да добие в Русия.

Но той вече е двадесет и четири годишен мъж. И вижда, че вуйчото не възнамерява да изпълни обещанието си. И когато търпението му се изчерпва, скъсва със своя роднина, вече станал архимандрит, и с надеждите, възлагани на него.

Животът сам разкрива пред наблюдателния поглед на младия дякон нови полета за дейност. Досегашното само е приспивало неговата воля за истинска служба на народа. Сега тоя народ го зове на решителна работа в името на свободата. Стремежите на най-онеправданите народни маси стават и негови стремежи.

Очевидно, преди още да постъпи в легията, в резултат на личните си усилия възмъжалият дякон намира смисъла и назначението на своя живот в беззаветната преданост, във всеотдайната обреченост на народа и на неговото освободително дело. „Аз съм посветил себе си —" пише той по-късно в едно свое писмо — на отечеството си още от 61-во лето (година) да му служа до смърт и да работя по народната воля."

Революционното дело ще стане за него най-голямо училище, в което ще израсте с цялото величие на своята прекрасна личност. Сега вече неговата цел е ясна и определена.

Убедил се в необходимостта да скъса с досегашния си живот и да се посвети на отечеството си, Левски смело и спокойно пристъпва към действие. През нощта на 3 март 1862 г. той напуска Карлово и през Пловдив се отправя за Белград, където Раковски организира вече легията.

Легията не постига своята крайна цел. Тя успява обаче да подчини за момент произволните и лични действия на организация и план и по този начин отбелязва началния момент в съзряването на една нова обществена мисъл у българина: борба за свобода чрез организиране на големи чети, които под единно ръководство да вдигнат народа на въстание.

Под стените на Белградската крепост Левски преминава първата обществена школа. В легията той оценява ролята на организацията и дисциплината. В лицето на Раковски открива идеален образец на беззаветен борец, готов на всички жертви в името на свободата и добруването на своя народ. А когато се опознава с повечето дейци по народното дело, той разбира цената на вътрешното единство, на единомислието, което сближава борците и ги прави силни в превъзмогване на пречките.

Така обществената мисъл, заедно с влиянието на Раковски и развитието на събитията определят по-нататъшното развитие в светоглгда на Левски. Отсега нататък борбата за народна свобода става негова висша цел, смисъл и съдържание на живота му. Организирането на чети, чрез които да се подигне народът на въстание, в момента за него е най-сигурното средство за постигане на освобождението.

Под стените на Белградската крепост е и бойното кръщение на Левски. В сраженията с турците той проявява голяма решителност и смелост. Тук при един скок получава и своето историческо прозвище Левски, с което живее в историята и в съзнанието на поколенията.

През пролетта на 1863 г. Левски се завръща в родния си град и след тримесечен затвор в Пловдив скъсва окончателно с дяконството. Решението му да захвърли расото, което фактически извършва още през 1862 г., е естествен резултат на неговото идейно развитие, а начинът, по който го прави, добива значение на обществена демонстрация на новите идеи, които го вълнуват.

На Великден, отрязал дългата си коса, в гражданско облекло, заел мястото на певеца, дякон Игнатий пее за последен път в църквата „Света Богородица". Изненадата и ефектът са огромни. Свикнал да обмисля внимателно всяко свое действие, очевидно празничният ден и начинът, по който Левски се отказва от дяконството, не са избрани случайно. Затова още Зах. Стоянов вижда в разстригването един смел протест срещу „пустото калугерство" и същевременно „нещо агитационно: нови хора и нови идеи са нужни на България".

След това събитие Левски не е могъл да остане повече в Карлово. Легалният период от своя живот той приключва като учител: близо две години прекарва в близкото село Войнягово, разположено в полите на Средна гора, и една непълна година в добруджанското село Ени-кьой, на пътя между Тулча и Бабадаг.

Годините на учителствуване, в които той се разкрива като вещ педагог, внесъл нови неща във възпитателната практика и училищната традиция, са години на изчакване сгодния момент за борба. През това време той работи за политическото осъзнаване на народа, вниква по-дълбоко в неговата душа и разбира още по-добре тежкото му положение.

От Еникьой той отива за кратко в Яш, откъдето прави опит, както се вижда от първото му запазено писмо, да се свърже с Раковски, за да се осведоми за неговите намерения.

Четири години след легията Левски е знаменосец в четата на Панайот Хитов, която е създадена в противодействие на политическата линия, следвана от образувания по това време Таен централен български комитет. Рожба на волята за съвместна борба на българи и ру-мъни, този комитет застъпва класовите интереси на средната търговска буржоазия и възлага надеждите си не на българския народ и неговата революционна борба, а на наивната вяра в добрата воля на султана и в съчувствието на великите европейски сили. Наистина той пръв изнася пред народните маси идеята за комитет и предвижда създаването на вътрешна организация, но не успява да приложи своята програма и освободителното движение продължава да следва бунтовната традиция на организираното хайдутство.

Когато Раковски се завръща в Румъния и узнава за извършеното в негово отсъствие, той се обявява против комитета. Събира разпръснатата революционна емиграция и разпалва борческия устрем на масите. Той изработва закон, с който подчинява хайдутските чети на организация и планова дейност. Въздействието, което упражнява пламенният патриот върху хайдутите, е огромно. Неговите идеи извършват преврат в душите и умовете на смелите борци. Планът за действие остава същият: към четите отвън ще се присъединят готови ядра, от съчувственици, за да поведат народа към обща въоръжена борба.

Започват се трескави приготовления за въоръжаване и подготовка на четите.

Четата на Панайот Хитов, главният войвода на всички чети, е първото от проектираните бойни ядра на Раковски. Оценил големите качества на Левски, той го налага на Панайот Хитов за знаменосец. Направеният избор е израз на доверие и на чест. На 28 април 1867 г. четата минава Дунава при Тутракан. Походът из Балкана е школа на издръжливост, на дисциплина, на организация. Левски навсякъде е пръв. Но масите са неподготвени, четите са малки и слаби и народът остава ням зрител на усилията на шепата храбреци. Тези мисли оставят дълбоки следи в съзнанието на Апостола и подготвят пътя за отричането му от четническата идеология.

Началото на последния и решителен прелом у Левски започва от Втората легия. Идеята за славянска федерация на Балканите ражда тази нова школа. Тя е едно от най-големите дела на Добродетелната дружина, която изразява интересите на богатите български търговци и земевладелци в Румъния и Русия. Наричана още Комитет на старите, Дружината съобразява дейността си с външната политика на руското царско правителство и образува отделен политически лагер сред българската емиграция. Заедно с договора за откриване на военно училище в Белград пратениците на Дружината се споразумяват със сърбите да образуват навсякъде из България комитети. Тия проекти обаче остават само на книга. И Добродетелната дружина, както и Тайният комитет нямат ясна представа за ролята и значението на вътрешната организация в борбата за свобода. Те възприемат тази идея под чужд тласък, без тя да отговаря на действителните цели на старите.

Легията трябва да подготви първия офицерски кадър за освободителната борба. Работата започва трескаво, с вяра и надежда в бъдещето, при пълната материална и морална подкрепа на Русия. И тук Левски е пръв. Но политическите сметки и шовинизмът на господствуващите клики в Сърбия провалят твърде скоро и този опит. Сръбските власти, които до първите успешни изпити крият неприязнените си отношения към легията, започват да полагат всички усилия да направят положението на легистите нетърпимо.

Левски, сериозно обезпокоен от работите в легията, в едно свое писмо до Найден Геров дава израз на мислите, които го вълнуват-. Загрижен за участта на другарите си, както и за съдбата на родината, той иска събраните патриоти да се използуват като революционна сила, която да вдигне народа на въстание. Тази задача беше поставил и Раковски на Първата легия. Но все пак желанието на Левски пръв да влезе в страната, за да посети и подготви предварително познатите си, е решителна стъпка напред в неговите разбирания. Той вече е дошъл до убеждението, че предварителната подготовка, макар и само за нуждите на четите, е необходима. Това му е подсказал и личният опит, придобит от похода из Балкана. При това предварителната подготовка, която иска да осъществи чрез доверието и най-широкото съдействие на познатите си, би подсилила възможностите за въстание, чийто главен двигател, разбира се, ще бъдат пак четите.

Левски не успява да осъществи намеренията си. Още същия месец той заболява тежко. Докато е на легло, той има възможност и време да се съсредоточи, да направи равносметка на придобития опит и да прозре бъдещата насока на освободителната борба. „Но пак Ви моля и познавам — пише той на Панайот Хитов -за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен. или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече бог. . ., ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си."

Апостола загатва на Хитов за оная мисъл, която изпълва съзнанието му и която предпочита да сподели в личен разговор с него. Той е прозрял не само насоката на освободителната борба, но и пътя на своята бъдеща дейност. Докато в писмото си до Н. Геров желанието му да отиде в България е във връзка с голямата му загриженост за участта на легията, а изпълнението му зависи от чужда воля, в писмото му до П.Хитов това желание е прераснало вече в решение. Левски е в началото на нов идеен прелом, който го довежда до съзнанието за необходимостта от предварителни действия вътре в страната. Новото не е уяснено в подробности, но те не са и съществени в случая. Бъдещият апостол е застанал пред идеята за една вътрешна революционна организация. Той е решил да отиде между народа и него най-напред да подготви за решителна борба. Той съзнава, че задачата, с която иска да се заеме, е тежка и отговорна, но ако сполучи, ще спечели за целия народ, ако пък не успее, ще погуби само себе си. За тая жертва той всякога е готов.

През втората половина на април 1868 г. Втората легия не съществува вече. Изгонен от Сърбия, Левски отива в Румъния, а после се връща отново в Сърбия, за да потърси приятелите си, забавили се, поради арестуването им от сръбските власти. В Зайчар обаче арестуват и него. В затвора той приключва равносметката на своя опит. Убеждава се окончателно, че на чужда помощ отвън не може и не бива повече да се разчита. Освободителното движение трябва да се облегне изцяло на своите собствени сили. Така съвсем естествено, по пътя на личния си опит Левски идва до съзнанието за необходимостта от самостоятелни действия. Ходът на събитията, от друга страна, затвърдява у него мисълта, че са необходими предварителна организация и революционна подготовка на народа вътре в страната. Трябва да мине още малко време, да узрее замисленото, за да може да ликвидира окончателно със старата тактика и да тръгне по нов път.

От Сърбия Левски се озовава във Влашко, където сред българската емиграция споделя с близки и познати своите мисли и търси почва за идеите, които го вълнуват. Тук, в кръга на младите, събрани около „Българското общество" в Букурещ, които се приближават до мисълта за самостойни организирани действия, Левски е разбран, тук той намира съчувствие и подкрепа. „Българското общество" в Букурещ, което подпомага всеки патриотичен почин, подкрепя и него, като му дава средства за пътуване и прехрана.



Неговото безстрашие, ловкостта, с която излизаше невредим от опасностите, естествената му скромност, нравствената му чистота, голямото му търпение и великодушие заедно с величието на подвига и жертвата му превърнаха неговото дело в легенда. Неговото име стана най-скъп символ на народното съзнание. А самият той израсна като един от най-съвършените изразители на българския народностен дух.

Идеите, делото, легендарният живот на Васил Левски, Апостола на свободата, са велик и вдъхновяващ патриотичен пример за българския народ. Великото му дело и светлият пример на неговия живог ще останат завинаги в съзнанието на българския народ и ще изпълват поколенията с най-дълбока обич и признателност.

ПОЕЗИЯ:

Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная - ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци си молят Богу горещо,
жените плачат, пищят децата

Зимата пее свойта зла песен

вихрове гонят тръни в полето

и студ, и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.


Христо Ботев



ЛЕВСКИ



Манастирът тесен за мойта душа е.

Кога човек дойде тук да се покае,

трябва да забрави греховния мир,

да бяга съблазни и да търси мир.

Мойта съвест инак днеска ми говори.

Това расо черно, що нося отгоре,

не ме помирява с тия небеса

и когато в храма дигна си гласа

химн да пея богу, да получа раят,

мисля, че той слуша тия, що ридаят

в тоя дол плачевни, живот нестърпим,

и мойта молитва се губи кат дим,

и господ сърдит си затуля ухото

на светата песен и херувикото.

Мисля, че вратата на небесний рай

накъде изглеждат, никой ги не знай,

че не таз килия извожда нататък,

че из света шумен пътят е по-кратък,

че сълзите чисти, че вдовишкий плач,

че потът почтений на простий орач,

че благата дума, че правото дело,

че светата правда, изказана смело,

че ръката братска, без гордост, без вик

подадена скришно на някой клетник,

са много по-мили на господа вишни

от всичките химни и тропари лишни.

Мисля, че човекът тук, на тоя свят,

има един ближен, има един брат,

от кои се с клетва монахът отказа,

че цел по-висока бог ни тук показа,

че не с това расо и не с таз брада

мога да отмахна някоя беда

от оня, що страда; мисля, че канонът

мъчно ще направи да замлъкне стонът;

че ближний ми има нужда не в молитва,

а в съвет и помощ, когато залитва;

мисля ази още, че овчарят същ

с овцете живее, на пек и на дъжд,

и че моите братя търпят иго страшно,

а аз нямам нищо и че туй е гряшно,

и че ще е харно да оставя веч

таз ограда тиха, от света далеч,

и да кажа тайно две-три думи нови

на онез, що влачат тежките окови.

Рече и излезе.

Девет годин той

скита се бездомен, без сън, без покой,

под вънкашност чужда и под име ново

и с сърце порасло и за кръст готово

на робите слепи в робската страна

и носи съзнание, крепост, светлина.

Думите му бяха и прости, и кратки,

пълни с упованье и надежди сладки.

Говореше често за бунт, за борба,

кат за една ближна обща веселба,

часът на която беше неизвестен;

изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,

участник да стане във подвига свят;

всяк един слушател беше му и брат.

В бъдещето тъмно той гледаше ясно.

Той любеше свойто отечество красно.

Той беше скиталец и кат дете прост

и като отшелник живееше в пост.

Горите, полята познати му бяха;

всичките пътеки кракът му видяха,

пустинята знайше неговия глас,

хижата го знайше и на всеки час

вратата й за него отворена беше.

Той се не боеше, под небето спеше,

ходеше замислен, самси, без другар.

Тая заран млад е, довечера стар,

одеве търговец, сега просяк дрипав,

кога беше нужно — хром и сляп, и клипав;

днес в селото глухо, утре в някой град

говореше тайно за ближний преврат,

за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът

и че време веч е да въстане робът;

че щастлив е оня, който дигне пръв

народното знаме и пролее кръв,

и че трябва твърдост, кураж, постоянство,

че страхът е подлост, гордостта — пиянство

че равни сме всички в големия час

той внасяше бодрост в народната свяст.

И всякоя възраст, класа, пол, занятье

взимаше участье в това предприятье:

богатий с парите, сюрмахът с трудът,

момите с иглата, учений с умът,

а той, беден, гол, бос, лишен от имотът,

за да е полезен, дал си бе животът!

Той беше безстрашлив. Той беше готов

сто пъти да умре на кръста Христов,

да гори кат Хуса или кат Симона,

за правдата свята да мре под триона.

Смъртта бе за него приятел и брат,

зашил беше тайно в ръкава си яд,

на кръста му вярно оръжье висеше,

за да бъде страшен, кога нужда беше.

Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,

обърнал се беше на дух, на огън.

Думата си цяла лейше в едно слово,

понявга чело си мръщеше сурово

и там се четеше и укор, и гняв,

и душа упорна, и железен нрав.

Той беше невидим, фантом или сянка,

озове се в черква, мерне се в седянка,

покаже се, скрий се без знак и без след,

навсякъде гонен, всякъде приет.

Веднъж във събранье едно многобройно

той влезна внезапно, поздрави спокойно.

И лепна плесница на един подлец,

и излезе тихо из малкий градец.

Името му беше знак зарад тревога,

властта бдеше вредом невидима, строга,

обсаждаше двайсет града изведнъж,

да улови тоя демон вездесъщ.

От лице му мрачно всички се бояха,

селяните прости светец го зовяха,

и сбрани, сдушени във тайни места,

слушаха със трепет, с зяпнали уста

неговото слово сладко и опасно.

И тям на душата ставаше по-ясно.





И семето чудно падаше в сърцата

и бързо растеше за жътва богата.

Той биде предаден, и от един поп!

Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,

тоз позор за бога, туй пятно на храма

Дякона погуби чрез черна измама!

Тоз човек безстиден със ниско чело,

пратен на земята не се знай защо,

тоз издайник грозен и божий служител,

който тая титла без срам бе похитил,

на кого устата, пълни с яд и злост,

изрекоха подло: «Фанете тогоз!»

На кого ръката не благословия,

а издайство свърши и гръм не строши я,

и чието име не ще спомена

от страх мойта песен да не оскверна,

и кого родила една майка луда,

който равен в ада има само Юда,

фърли в плач и жалост цял народ тогаз!

И тоз човек йоще живей между нас!

Окован и кървав, във тъмница ръгнат,

Апостолът беше на мъки подвъргнат

ужасни. Напразно! Те нямаха власт

над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,

ни молба, ни клетва, ни болно стенанье

не издаде в мрака туй гордо страданье!

Смъртта беше близко, но страхът далеч.

И той не пошушна предателска реч.

И на вси въпроси — грозно изпитанье —

един ответ даде и едно мълчанье

и казваше: «Аз съм Левски! Ей ме на!»

И никое име той не спомена.

Но тиранът люти да убий духът

една заран Левски осъди на смрът!

Царете, тълпата, мръсните тирани

да могат задуши гордото съзнанье,

гласът, който вика, мисълта, що грей,

истината вечна, що вечно живей,

измислиха всякой по една секира

да уморят всичко, дето не умира:

зарад Прометея стръмната скала,

ядът за Сократа с клеветата зла,

синджир за Коломба, кладата за Хуса,

кръста на Голгота за кроткий Исуса –

и по тоя начин най-грозний конец

в бъдещето става най-сяен венец.

Той биде обесен.

О, бесило славно!

По срам и по блясък ти си с кръста равно!

Под теб ний видяхме, уви, да висят

много скъпи жъртви и да се тресят,

и вятърът южни с тях да си играе,

и тиранът весел с тях да се ругае.

О, бесило славно! Теб те освети

смъртта на героите. Свещено си ти.

Ти белег си страшен и знак за свобода,

за коя под тебе гинеше народа,

и лъвът, и храбрий; и смъртта до днес

под тебе, бесило, правеше ни чест.

Защото подлецът, шпионът, мръсникът

в ония дни мрачни, що «робство» се викат,

умираха мирни на свойто легло

с продадена съвест, с позор на чело,

и смъртта на тебе, о бесилко свята,

бе не срам, а слава нова за земята

и връх, откъдето виждаше духът ;

към безсмъртието по-прекия път!


Иван Вазов